През целия си живот се променяме. Първо ни учат родителите, после учителите, професорите… Междувременно се намесват приятелите, а щеш-нещеш и любовта ни учи. И точно, когато си мислим, че сме вече научени, започваме да се учим сами.

„Да си избереш кого да бъдеш, за да не бъдеш себе си“

Сякаш още от прощъпулника трябва да изберем на кого да приличаме. Да сме като учените, лекарите, адвокатите. Да придобием някаква самоличност. Сякаш си нямаме.

Каква ирония на съдбата! Раждаме се абсолютно различни, създадени да се отличаваме, а през целия си живот гоним разни идеали. На някой си!

Дали е слабост само на милениумите да търсят новото и различното, също като времето, в което са родени? Сякаш преди хората са си знаели – раждаш се на село – работиш на къра, създаваш семейство и то продължава работата. Родиш ли се обаче в София – висшист! И се започва – едно четене, префасониране, буржоазен живот.

Или пък може би съм в грешка. Може би днес не всеки иска да бъде различен. Може би сме отново овце, но този път не на село, а в големия град.

Следваме модните тенденции, известните хора, скъп живот в снимки, лъскави автомобили, мрежести чорапогащници, футболни прически, татуси с лика на автори, заучени фрази, покемони, смартфони, ланци, екстеншъни, мигли, нокти, филипплейн и прочие…

„Защо подражаваш, когато си родена да се открояваш?“

И въобще – кой ни казва кое е правилно и хубаво за нас самите? Не виждам кой може да ме спре да бъда… себе си?

Да не се преструвам и да се радвам на плюшения си пингвин.

Да си кръстя кактусите с имена, а после да ги уморя.

Да издавам щастливи звуци, пътувайки към морето.

Да си търкам носа във възглавницата, докато не стане време да тичам към метрото, защото – признайте си – кой става с кеф в 7 сутринта, за да се гримира?

Да си имам мои морални ценности, да си имам мечти, които не включват силикон, пълен портфейл и скъп профил в instagram.

Да съм естествена и да правя криви физиономии, да бъда шумна и да си бъда аз.

Да се усмихна и да не крия брекетите си, нищо че върху тях със сигурност присъства и част от обяда ми.

Да изляза без да съчетая „тишърта“ ми с „клъч“-а. Дори без да ги снимам!

Да си снимам първата домашно сготвена леща, не за фейсбук, а за мама.

Да препускам от работа, към университета и после нанякъде другаде с градски транспорт.

Да усещам как слънцето гали и да чувам песните на чайките, дори когато такива няма!

Да не мисля за неистински неща и да не си губя времето с добри познати.

Да се спъвам, да си удрям главата във всеки рафт и под коляното ми винаги да има синка от някой шкаф изпречил се на пътя ми.

Да мечтая, да се смея силно с глас и също толкова силно да плача.

Да оценям всичко, което имам и да бъда емоционално богата.

Да си танцувам по улицата и да си тананикам постоянно, без да ме интересува кой ще ме види.

Да не бъда повече от другите, но да бъда себе си.

А ти… Ще бъдеш ли? 🙂